Месец септември 2011-та. Час по български – кръжок.
Една необикновена среща. Прехвърчат искри. Скептични и предизвикателни погледи ме сканират. Личи съпротива, но и любопитство. Седемнадесет чифта очи сияят отсреща. Светли и тъмни; чаровни дори в недоверието си…
За мен това беше любов от пръв поглед. Четвърти „а” клас: седемнадесет красиви, дръзки и неповторими момичета и момчета, преодолявали препятствия, градили отношения, формирали позиции; печелили победи, но… изживели и тежка загуба…
Три години в „Българско школо” вече бяха зад гърба им. Може би най-трудните… Ала макар и пораснали, имаше още много какво да научат. Аз – също. Така че поехме напред заедно.
В началото часовете по кръжок бяха странни. Опитите ми да преодолея стереотипите срещаха упорит отпор. Думата „домашно” беше табу. Неведнъж се разказваха забавни истории за това, как тетрадката с написаното съчинение е била изядена от кучето или от по-малката сестра, как е останала на вилата, в буса или е била изпрана в пералнята и други подобни (Май наистина няма нищо ново под слънцето!)… А в отговор на моите нестандартни и навярно трудни въпроси често чувах тежки въздишки и от трите редици. Защо точно аз? – питаше някой отляво. Вяра, хайде не днес! – пригласяха му отдясно. Виж колко е хубаво времето! – допълваха отзад. – Да излезем навън!
Навън по време на час не излизахме, нали си имаме строг училищен правилник!
Но полека-лека започнахме да градим свой остров, населен с необикновени създания и изпълнен с вълшебства и приключения. Чуден остров, сред който можехме вдъхновено да творим и да се зареждаме с положителната енергия от мечтите на другите. Там обсъждахме нещата от живота честно и открито. Опознавахме се в спорове и в откровения. И някак съвсем естествено се сприятелявахме. Доверието помежду ни растеше.
Това много помогна на работата ни в клас. Ина, Лора, Вероника и Косьо все по-смело интерпретираха поставените теми. Преси, Божи, Радост и Велина показаха, че могат да внушават скрити послания. С риск да изневерят на имиджа си, Софи, Иван, Мариан и Симеон демонстрираха неподозирани писателски умения, макар и в края на годината. Алекс, Ели, Митко и Емо, които иначе са над тези неща, също се увлякоха от негласното съревнование. И Йоанка беше с нас – слушаше омагьосана историите и ги съпреживяваше. Невероятно, но факт: домашните станаха желани – не ме пускаха да си тръгна, без да дам тема за другия път! И така се нижеха делниците ни…
Но ние имахме и празници, и то какви! Използвахме всеки повод в календара, за да предизвикаме творческото си въображение. Писахме писма до Дядо Коледа, Свети Валентин и Баба Марта. С много вълнение изживявахме смяната на сезоните: радвахме се на цветния есенен карнавал, наблюдавахме с трепет валса на снежинките, с възторг посрещнахме палавата пролет и, разбира се, не спряхме да мечтаем за лятото.
Така, докато се забавлявахме и сближавахме, неусетно се изтъркули годината, в която вярвам, че пораснахме не само на ръст и години, но и по дух!
Има толкова важни неща, за които часовете не ни стигнаха. Но в това, че не успяхме да сложим точка на много от нашите разговори и спорове, виждам залог за бъдещи срещи.
Скъпи деца, доверете се на Малкия принц, който твърди, че най-истинските и най-важните неща в живота са незрими. Фактът, че не можем да ги пипнем, съвсем не означава, че те не съществуват, нали?!
Затова никога не се съмнявайте, че има всеотдайно приятелство, само заради нечие предателство.
И не спирайте да вярвате в истинската любов, заради изживяно разочарование, колкото и болезнено да е то.
Ако някой твърди, че щастие не съществува, вие му докажете, че не е прав, като намерите своето!
Животът ви може да бъде прекрасен, стига да не отвикнете да мечтаете.
И не забравяйте за нашия остров! Той ще си остане завинаги там, където го сътворихме заедно. Можете да го посещавате в мигове на трудности и изпитания, за да черпите сили и смелост. Нека той да бъде вашето сигурно пристанище, от което има нужда всеки велик пътешественик.
Пожелавам ви попътен вятър!
Вяра Николова